Изложбата „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953-1964)" е подготвена от две български архивни институции – Комисията по досиетата на комунистическите тайни служби и Държавна агенция „Архиви". Тя е първа по рода си и е опит да представи промените във властта и тяхното отражение върху политическия, стопанския, обществения и културния живот в годините след смъртта на съветския вожд Сталин. В този период се появяват първите опити на открита съпротива срещу комунистическия режим в държавите от Източния блок. Това са години, свързани с реалните надежди на мнозина за отхвърляне на съветския модел на управление.
В България процесът започва плахо по стъпките на „големия брат" от Изток. Култа към личността на българския комунистически лидер Вълко Червенков е заклеймен, но само след няколко години, в рамките на същото това „противоречиво" десетилетие, се вижда неговото преобразуване в нов култ, този път към Тодор Живков.
Една от първите мерки на властта в София, пряко отражение на действията на Кремъл след кончината на съветския диктатор, е помилването на политическите затворници и закриването на 11 затвора, както и на лагера в Белене през 1953 г. В рамките на следващите две години от затворите са освободени известни политици от периода преди 9 септември 1944 г., дейци на опозиционния Земеделски съюз, „царски офицери", както и задържаните по фалшиви обвинения през 1949–1952 г. комунистически партийни кадри. В същото време всички освободени продължават да бъдат определяни като потенциално опасни лица и контролът върху тях от страна на тайните служби продължава.
Годината 1956 е знаменателна за цяла Източна Европа, която прави опит да се пробуди от наложения й се със сила и репресии Сталински модел на социализъм. Въоръженото антикомунистическо въстание в Унгария дава повод на българските власти да подновят репресиите и слага край на появилите се надежди за политически реформи у нас. Повторно е открит лагерът в Белене, започват кампанийни въдворявания и изселвания на „вражески елементи" за защита на „народната власт" от евентуални „контрареволюционни действия".
От днешна гледна точка може би изглеждат наивно опитите на отделни представители на интелигенцията, дейци на културата и изкуството, да излязат от комунистическата догма, но те доказват, че не всичко е докрай изгубено. Тези опити обаче получават бързо възмездие от официалната, т.е. от партийната власт: уволнени са редактори на централни вестници (Владимир Топенчаров и Васил Акьов), спрени са отделни театрални спектакли („Импровизация" на Радой Ралин и Валери Петров), разгромени са цели творчески колективи (Бургаският театър), спрени са филми преди тяхната премиера („Животът си тече тихо" на Бинка Желязкова и Христо Ганев) или прибрани от прожекции филми, непосредствено след премиерите им („На малкия остров" по сценарий на Валери Петров и „Невероятна история" на Радой Ралин). Художниците и писателите също имат своите изключени от редиците на партията, спрени изложби, неиздадени стихосбирки, изключени от съответните творчески съюзи.
Експозицията показва малкоизвестни и неизползвани досега архивни документи, фотографии и кинокадри, които представят събитията от 50–60-те години на ХХ в. и проследяват вътрешните и международните аспекти на процеса, популярен с термина „десталинизация" не само в България, но и в страните от Източна Европа.